Волейболна кариера от Кортен до националния отбор: историята на Славена Никова

Волейболът не е просто игра над мрежата. Той учи на дисциплина, отговорност, уважение и работа в екип. В този спорт един състезател не може да спечели сам – победата принадлежи на целия отбор, на хората, които се борят за всяка топка и не се отказват.

Волейболът е спорт на умения, характер и отборен дух. Само за секунди трябва да мислиш, да реагираш и да се довериш на човека до теб. В него няма място за колебание – всяка топка е ново предизвикателство, а всяка точка се печели с много движение, концентрация и желание.

За мен волейболът се превърна именно в такъв урок за живота. Историята ми започна в малкото село Кортен, премина през ВК „ЦСКА“, националните отбори на България и ВК „Марица“ – Пловдив, стигна до груповата фаза на Шампионската лига, а днес продължава от другата страна на мрежата – като треньор по волейбол.

Първите стъпки във волейбола в Кортен

Израснах в село Кортен, община Нова Загора, където направих първите си стъпки във волейбола в училищния салон.

Един ден баща ми твърдо реши да ме заведе на тренировка на волейболен клуб „Кортен“. Спомням си, че в началото бях доста притеснена, но не ми отне много време да се отпусна и да заиграя рамо до рамо с по-големите „каки“.

Много важна роля в началото на моята волейболна кариера имаше първата ми треньорка – Жечка Павлева. Тя беше отдадена и всеотдайна към състезателите и спорта. Именно чрез нейния пример разбрах, че треньорът не просто преподава спортни умения, а може да остави следа в живота на един млад човек.

Всяко лято участвахме в „Републиканското първенство за малките селища“ – състезанието, за което се подготвяхме цяла година. За нас то беше много повече от турнир. Беше моментът, в който всичко, за което бяхме тренирали през годината, трябваше да намери своя смисъл на игрището. Мачовете бяха оспорвани, емоционални и изпълнени с напрежение, а много често след последната точка финалът завършваше със сълзи – от радост, от вълнение и от удовлетворението, че сме дали всичко от себе си и сме спечелили златни медали.

От Кортен до ВК „ЦСКА“ и Спортното училище в София

Именно на един от тези турнири бях забелязана от селекционери на едни от водещите волейболни клубове в България.

Тогава бях едва на 14 години, но пред мен вече се отваряше възможност, която можеше да промени целия ми спортен път. Избрах да продължа развитието си във ВК „ЦСКА“ и да уча в Спортно училище „Ген. Владимир Стойчев“.

Заминах за София и започна един от най-важните периоди в моята волейболна кариера.

Новият свят беше съвсем различен. Бях в столицата на България, далеч от родния дом, в непозната среда, сред нови хора и с ежедневие, изпълнено с много тренировки, дисциплина и отговорности. Имаше трудни моменти – моменти на умора, съмнения и липса на дома и семейството, но именно те ме научиха да бъда по-силна, по-упорита и да не се отказвам, когато нещата не са лесни.

С времето София се превърна във втори дом, а хората около мен – в семейство. Създадох приятелства, които останаха през годините.

Успехите с ВК „ЦСКА“

Годините във ВК „ЦСКА“ ми донесоха множество медали и призови класирания на финалите на Държавните първенства при подрастващите, както и успехи и шампионски титли с женския отбор.

Но зад всеки медал стояха безброй часове в залата, много труд и постоянство.

Тогава започнах да разбирам нещо, което по-късно се превърна в един от най-важните уроци в спортния ми път – талантът може да ти отвори врата, но трудът и постоянството са това, което те кара да продължиш напред.

Националният отбор на България

Още през 2011 г. бях включена в състава на националния отбор на България U16. От този момент нататък всяка година имах честта да бъда част от националните отбори на България за подрастващи. Последваха участия и медали от Балканиади, квалификации за Европейски първенства и най-големите международни сцени, до които един млад волейболист мечтае да достигне.

През 2014 г. участвах на Европейското първенство в Талин, Естония, а през 2015 г. дойде и едно от най-вълнуващите преживявания в спортния ми път – участието на Световното първенство (U20) в Пуерто Рико.

Поглеждайки назад, разбирам, че пътят от малкото населено място до националния отбор не е бил просто поредица от състезания и медали. Той е бил път на израстване – като спортист, но най-вече като човек. Път, който ме научи, че талантът може да отвори врата, но именно трудът и постоянството са това, което те кара да продължиш напред. Двуразови тренировки, всяко лято лагери с националния отбор, часове в залата и почти никакво свободно време – докато моите връстници се наслаждаваха на ваканцията, моето лято преминаваше в тренировки, пътувания и преследване на една мечта.

ВК „Марица“ – Пловдив и Шампионската лига

След годините в ЦСКА дойде време за ново предизвикателство. През 2018 г. преминах във ВК „Марица“ – Пловдив, където прекарах три сезона, облечена в жълто-синия екип. Попаднах в отбор, който по това време беше шампион на България и току-що бе направил историческата крачка към груповата фаза на Шампионската лига.

Това беше още едно невероятно преживяване, за което съм благодарна, че имах възможността да бъда част от него. В продължение на две години играхме в груповата фаза на Шампионската лига и имахме възможността да се изправим срещу едни от най-големите имена в световния клубен волейбол – „ВакъфБанк“ Истанбул, „Динамо“ Москва и други отбори от световна класа. Да застанеш от другата страна на мрежата срещу състезателки, които дотогава си гледала по телевизията, е усещане, което трудно може да бъде описано с думи. Както и да играеш рамо до рамо с едни от най-добрите волейболисти в България до момента. Това са преживявания и спомени, които остават завинаги.

В „Марица“ продължих да се развивам не само като състезател, но и като човек. Срещнах нови хора, създадох нови приятелства и натрупах опит, който ми помогна да погледна на волейбола от по-различна перспектива. Всеки треньор, с когото съм работила през годините, е оставил своята следа в моето развитие. От всеки един съм взела по нещичко – знание, отношение, начин на работа или урок, който по-късно съм носила със себе си на игрището.

Волейболната кариера не е само медали и победи

Разбира се, всичко, което описвам дотук, са най-красивите моменти от моята спортна кариера – медалите, победите, големите първенства и емоциите, които остават завинаги. Но зад тях има и една друга страна на спорта, за която не винаги се говори. Имало е немалко загуби, разочарования, сълзи, моменти на съмнение и контузии. Имало е мачове, в които си дал всичко от себе си, но това не е било достатъчно. Имало е дни, в които тялото е казвало „не“, а сърцето е искало да продължи. Но именно това е спортът – не само победите, а и способността да се изправиш след загубата, да приемеш разочарованието и да се върнеш в залата на следващия ден още по-мотивиран. Всички тези трудни моменти са част от пътя на израстването и понякога именно те са уроците, които остават с нас най-дълго.

Днес, когато поглеждам назад към този период, виждам не просто клубове, сезони и състезания. Виждам хората, които са били част от пътя ми, моментите, които са ме изградили, и всички онези малки крачки, които постепенно са ме превърнали в състезателя и човека, който съм днес. А най-ценното е, че този път не спира с последния изигран мач – всичко, което съм научила през годините, продължава да живее в мен и до днес.

От състезател до треньор по волейбол

След края на състезателната ми кариера (в началото на пандемията) дойде време да предам натрупаното през годините в следващия етап от живота си. Довърших образованието си в Национална спортна академия „Васил Левски“, специалност „Треньор по волейбол“ и „Учител по физическо възпитание и спорт“. Постепенно започнах да гледам на волейбола не само през очите на състезателя, а и през тези на човека, който трябва да помага на другите да намерят своя път в спорта.

В същото време най-важното в живота ми се промени по най-красивия начин. Съсредоточих се върху семейството си – имам прекрасен партньор в живота и още по-прекрасен син. Именно семейството ми даде друга перспектива за успеха, за щастието и за това кое всъщност остава след всички медали и победи.

Днес отново съм в залата, но вече от другата страна на мрежата. От няколко години работя като треньор по спорт – волейбол, в Спортното училище „Св. Климент Охридски“ в гр. Враца, и като треньор по волейбол във ВК „Ботев“ – Враца.

Най-голямата мотивация – да вдъхновяваш следващото поколение

Когато застана в залата пред децата, понякога се връщам мислено към онова малко момиче, което за първи път е влязло във волейболната зала и е направило първите си несигурни крачки. Към първия треньор и семейството, които повярваха в него, към първата топка, първата тренировка, първата победа, първата загуба и всички онези моменти, които са го накарали да мечтае.

Днес моята най-голяма мотивация е да бъда за децата това, което някога някой е бил за мен – човекът, който ще повярва в тях, преди те самите да са повярвали напълно в себе си.

Защото волейболът ми даде много повече от спортна кариера. Даде ми приятелства, уроци, възможности, спомени и хора, които завинаги ще останат част от моя път. А днес имам възможността да върна част от всичко това обратно – на следващото поколение.

Може би именно това е най-красивото продължение на един спортен път – да предадеш нататък любовта към играта, характера, който тя изгражда, и вярата, че зад всяко дете стои една история, която тепърва предстои да бъде написана.

Автор: Славена Никова